Мевляна Джелаледдин Руми е персийски поет, мистик и учител роден на 30.09.1207 г. в град Балх в днешен Афганистан, тогава част от Персийската империя. Баща му Мухаммед Бахаеддин Велед е учен и мистик, писател и учител, изнасящ беседи и вдъхновяващ хората, прославил се с прозвището Султан юл Улема (Султан на учените). Майка му Мюмине Хатун е дъщеря на емира на Балх - Рюкнеддин, а баба му по бащина линия е Мелике и Джихан Еметуллах Султан, тюркска принцеса от династията Харземшлахар.
Когато е на 10 години Джелаледдин отпътува от Балх - заедно с баща си и неговите ученици и цялото семейство подготвят керван за поклонение до Мека. Това е наложено поради нашествието на монголите на Чингис Хан. Първата им спирка е град Нишапур, където срещат известният суфи-мистик шейх Атар. Радостта от срещата му с Бахаеддин Велед е голяма и те остават да починат няколко дни. Атар вижда потенциала на Джелаледдин и му подарява своята книга с духовни наставления и откровения "Есрарнаме", която става любима на Мевляна. От Нишапур те потеглят към Багдад а оттам и към Мека, след поклонението керванът продължава към Медина, Ерусалим и оттам към Дамаск, Малатия, Сивавс, Кайсери и пристигат в Караман. Там те отсядат в медресето, построено от Субашъ Емир Муса. Бахаеддин Велед и семейството му пристигат в Караман през 1222 г. И прекарват там седем години. През 1225 г. Руми се жени за дъщерята на Шерефеддин Лала - Гевхер Хатун. От този брак се раждат двама сина, Султан Велед и Аляеддин Челеби. Години по-късно, след загубата на Гевхер Хатун, Мевляна се жени повторно за Керра Хатун - вдовица с едно дете. От този брак му се раждат двама сина - Музаффереддин и Емир Алим Челеби, както и една дъщеря - Мелике Хатун. Емир Муса построява в Караман медресе за Бахаеддин Велед, който с речите си и беседите си вдъхновява всички. В Караман си отиват от този свят братът на Руми, Аладдин Челеби и неговата майка Мумине Хатун. Гробниците им се намират в джамията "Ак Теке", която и до днес е голям център за поклонение на всички мевлевии. Славата му достига и до селджукският султан Аладдин Кейкубад, и той изпраща покана към Бахаеддин да отиде да живее в столицата - град Коня. Той приема поканата и е настанен в най-голямото медресе в града, там той продължава да изнася своите беседи и проповеди, чест гост му е и Султанът който има силен интерес към духовното учение. Той построява ново медресе за Бахаеддин Велед, който обаче не живее дълго в него. Скоро той си заминава от този свят, оставяки много ученици безутешни. След смърта на Султан юл Улема, учениците се събират около Мевляна, който обаче не се чувства готов да продължи делото на баща си. Тогава обучението му поема бащиният ученик Бурханеддин Сеид. След хиляда дневно обучение, доволен от нивото на постигнатото от Джелаледдин, Бурханеддин се връща в родния си град.
Беседите, които изнася Мевляна, вдъхновяват всички и също както и при баща му, ежедневно идват хора при него за съвет, напътствие и утеха. Той се прочува надалеч и извън земите на Селджукският Султанат, наричат го Джалаледдин Руми, Джалаледдин от римска Анадола и много поклонници, суфи и мистици идват да се срещнат с това новоизгряло слънце на познанието. тази слава достига и до ушите на един суфи дервиш наречен Шемси Тебризи, който години наред търси сродна душа да сподели своите прозрения за същността на нещата. Срещата между двамата става на 25.11.1244 г. В двора на една малка странопремница - мястото го наричат Марджа е Бахрейн (Срещата на две морета) - и до днес там гори вечният огън. Шамс разпалва искрата в Руми и я превръща в буен огън, койте вече 800 години не спира да гори и вдъхновява хората по целият свят.
Но един ден, виждайки недоволството в учениците на Мевляна, които са подразнени от това, че той посвещава голяма част от времето си на Шамс, той напуска Коня и това оставя голяма празнота в сърцето и душата на Руми. Той скита из града, изгубен, търсейки надежда да срещне още веднъж това слънце, огрявало живота му. Един ден, скитайки, той попада пред златарското ателие на неговия ученик и приятел Селяхаддин Зеркуб. Ударите на златарските чукчета отключват нещо в него - той чува неземна музика и започва да се върти. Самият Селяхаддин, който идва след малко, също започва да се върти, но след няколко часа пада на земята. Изцяло обновен, той раздава златото си и се включва в тълпата около Мевляна, който продължава да се върти 36 часа, след което се строполява на земята. След Селяхаддин друго слънце заема мястото му и това е Хюсамеддин Челеби, на когото Мевляна диктува своите духовни наставления, събрани в шест тома под името "Месневи". Творбата е написана на персийски и означава: "Поезия, писана в двустишия", известна още като "Персийският Коран". Друга негова творба е Диван и Кебир, стихове на Мевляна за любовта към бог, извесна още и като Диван и Шамс и Тебризи, наброяваща около 50 000 строфи.
"Фихи ма Фих" – което означава "Съдържа това, което съдържа" - тази творба е създадена от сина на Мевляна, Султан Велед, който е събрал в нея беседи, изнасяни на различни събирания. Състои се от 61 раздела, като част от тези раздели са обръщение към селджекският везир Сюлейман Перване. "Меджлис и Сабах" е творба, в която са поместени седемте проповеди на Мевляна. Оригиналът е написан на турски и впоследствие е преведен и на персийски. В нея ся разгледани темите за човека, Бога и битието.
"Мектубат" - което означава писма, се състои от 147 писма, които Мевляна пише като наставление към свои приятели, роднини и особено към Селджукските емири и везири.
"Джелаледдин Руми" на руския писател Радий Фиш, представящя цялостна биография на Мевляна, "Моят път на дервиш" на Решад Фаийлд, описваща мистичният път на един англичанин към себеразбирането посредством суфи практики. По-луксозни издания са „Стани огледало“ и „Рубаи“ на издателство Ануграхар, като и двете книги са вдъхновени от голямата любов към Мевляна на Перица Георгиев – Пепси Баба. Едно много хубаво издание е и "Огнен Извор" на издателство Хайдакан, съдържащо 75 газали от "Дивани Шамс и Тебризи", избрани и преведени от Надир Кхалили. Книгата "Притчи и поучения" на издателство Жанет е една от първите книги. "Океанът Руми" е една от новите книги, съдържаща откъси от "Месневи" и "Дивани Шамс и Тебриз". Нови книги са и "Най известните суфи притчи и приказки" в два тома, съдържаща някои от притчите на Мевляна и "Мъдрости за живота" на издателство Прозорец с притчи, поучения и сентенции. Друга книга е "Руми – за любовта божествена и земна" на издателство Фама със сентенции и бисери на Мевляна. Много почитатели на Хазрети Мевляна бяха зарадвани от книгата "Любов" на Елиф Шафак - тази книга почти предизвика революция в сърцата на търсещите и много хора се запалиха по суфизма, като приеха този път за най-правилния, понеже е път, основаващ се на разбирането и себеизучаването, а не на следването. А на филмовия фестивал "Цветята на Корана" беше прожектиран филм за Мевляна - "Танцът на любовта".
На 17.12.1273, когато Хазрети Мевляна се съединява с Божественото - Шеб и Арус, се събират хора от всички религии - турци, персийци, арменци, мюсюлмани, православни - всички отиват да се простят с него по своя си начин. Някои от правоверните улеми се възмущават пред везира Перване - какво правят християни и юдеи сред правоверни, погребващи своя Шейх. На което православният отец отвърнал: Както слънцето огрява този свят, така и Мевляна озари със светлината на истината цялото човечество, а слънцето принадлежи на всички. А и самият той казва: "От мене ще узнаят тайната 72 народа. Аз съм флейта, която във всяка нота крие по 100 звучения". А равинът казва - "Мевляна е като хляб, а хлябът е нужен на всички. Къде си видял ти Емире гладни да бягат от хляба?" След това всички заедно изпращат Хазрети Мевляна. В наши дни неговият мавзолей "Зеленият Дом" е музей в Коня и си остава място за поклонение на милиони хора всяка година. Неговият син Султан Велед, а след това и внукът му Ариф Челеби, основават ордена Мевлеви, в който водещ си остава ритуалът "Сема", дервишите се наричат "семазени" и този ритуал е свързан с въртенето. Приликата между всички създания, от най-малката частица до най-далечните звезди е че се състоят от атоми, а техните електрони и протони са в постоянно движение. Сема е устремяването на човека към истината чрез разума, с обич към създателя, изоставяки своето его, преоткривайки същинския си създател. Завръщането му с нов дух е за повече обич и всеотдайност към всички създания в нашата вселена. Свалянето на връхната черна дреха на семазена е превъплащаване и поход към духовния свят, към истината и той върви устремен към нея. Шапката на главата му е надгробният камък, а дрехите му са саванът на егото. Кръстосвайки ръце семазенът изразява цифрата едно, която символизира единство с Всевишния. Въртейки се ръцете му са разтворени, като едната е обърната към небесата, отправяки молитва, а другата е обърната към земята, като по този начин благодеянията, получени от Всевишния, ги предава на хората. Въртенето от дясно наляво символизира въртенето около сърцето на човек, което е изпълнено обич и състрадание към всички хора.
В щедростта и помощта бъди като река.
В състраданието и милосърдието бъди като слънце.
В прикриването на недостатъците на другите бъди като нощ.
В яростта и раздразнителността бъди като мъртвец.
В смиреността и скромността бъди като земя.
В снизходителността бъди като море.
Но запомни - или изглеждай какъвто си или бъди какъвто изглеждаш.
Никое друго изкуство, освен изкуството да се умира, не достига до Бог. Да умреш за себе си по своя воля, да умреш от любов по Любимия. Да бъдеш просто тръстикова флейта на устните му.
Попитах флейтата - "Защо ридаеш? Как може да стенеш без да имаш език?" А тя отвърна - "Откакто отрязоха ме от стъблото, моят плач сълзи докара на жени и мъже. Сега търся сърце от копнеж разтворено с разкъсване, болката да сподели на тази ми любов. Всеки който е бил отделен от своя източник копнее да се завърне в тоз съюз..."
Руми пише - Тръстиковата флейта и човекът на Бог са едно и също - и двамата ридаят от раздялята, и двамата имат рани на гърдите си, и са опасани с вериги. И двамата са пресушени, защото не са подхранвани от своята земя, и празни, изпълнени само с мелодията на музиканта. Когато са сами, те нямат глас, тяхната роля е да се намират между пръстите и устните на музиканта и да му служат за инструмент, за да изрази своето желание.
